22 ноември 2011

Самуил (цар Самуил)

Иван Вазов
Самуил или мечтания на Перник 

I

Въз голий хълм, де хладна Струма 
със жален шум брега пои,
под мъх и прах, без глас и дума
прочутий Перник днес стои.

Отдавна вече се не чува
туй име чутно в стари дни
и никой вече не тъгува
над тез печални съсипни.

Безгрижно пътникът оттамо
минува, крачи в пътя свой,
не се вълнува там душа му,
нито въздиша тайно той.

Не види, нищо не разбира
от тоз пустиниий голий вид
и негов крак го не запира
тук никой спомен жаловит.

От скитна си съдба довлечен
въз тоз забравен, дивий кът,
като поклонник стар, далечен
обиждам често тоя рът.

И днес из тия камънаци
в мечти потънал брода аз
и дира старите юнаци
ил сенките им тоя час.

И дира ги, като се скитам,
дано ги зърна в таз страна,
поклон да стора да ги питам
за тяхна страшна старина.
II
Във дол дълбокий, дол премрачний,
под тез нависнали скали,
си Струма лей струи прозрачни
и жаловито ромоли.

Шуми и кат че се припазва
да я не чуе някой друг,
с глас тих и тайнствен си приказва
и шъпне си самичка тук.

Шуми, шуми, о, Струмо мила,
и тая жална песен пей,
освен тук аз на таз могила
друг няма да те разумей!

Тук врани само грачат диво
по тез високите стени
и тъпият овчар лениво
овците кара си с псувни…

Разбирам аз що споменуваш,
какво гласът ти тъй шопти;
усещам аз, че ти тъгуваш,
о, ти не пееш: плачеш ти!

Да плачем, Струмо, да потражим
в сълзите си утеха ний,
един на друг да си прикажем
какво в душите ни се крий.

Кажи! Не си ли ти виждала
на Перник страшните стени?
И колко кръв е обливала
тогава твоите вълни?…

Когато Кракра непокорний
от върха е стрели пущал;
когато всуе в бой упорний
кръвта си гръкът проливал?

О, Перник! Славно ти стоеше
против злобната съдба!
И горд, и недостъпен беше
въз таз отчаяна борба!

Но твоят жар накрай изстина
сред общата злочестина
и жалка беше ти съдбина:
о, Перник, срамно ти падна!

Падна, уви, и име твое
угасна в мрак и пустота
ведно с подирните герое,
ведно, уви! със волността!
III
Бучете, ветрове, бучете!
Излезте, бури, с лудина,
та небесата помрачете!
Гърми! о Витош планина!

Бъдете бури вий, стихии,
че буря има и във мен!
И вие, горски самотии,
ехтете жално тоя ден!

О! Страшни спомени ми идат
във тоз вълшебен, грозен миг
и призраци отвред се видат,
и чувам техний плачущ вик.
IV
Скали грамадни срещу мене!
Гиганти мраморни, без глас!
Защо сте вие умълчени!
Ил нищо не вълнува вас?

Как? Нищо вий не сте видели
от тез ужасни времена?
По вас тез точки почернели
не са ли кървави петна!

Кажете ми да чуя ази
дали е някога тук бил
на таз могила срещу вази
великий, мрачний Самуил?

Видя ли ви се той юначен
и горд като пустиний лев?
И взорът беше ли му мрачен
и пълен с буря, с ярост, с гнев?

Не сте ли чували гласа му
внезапно тука да гърми?
Как тръпнат от яростта му
вси брегове и вси хълми.

Да, вий го знайте Самуила!
Навред, при Пинд, при Термопил,
при Емус, Дрин, на таз могила,
живее образа му мил!

Везде го видя като хала
разпален, буен, страховит
да брани като Анибала
отечеството си сърдит!

Ту в ихтиманските рътлини
врага потиска с кървав бой,
ту пък морейските долини
със кръв и кости пълни той!

Ту край едрейските брежища
като светкавица лети,
ту през гори, поля, равнища
за нови битки се вести!

Тук воевода лют и славен!
Там — бежанец, един остал,
или отчаян, окървавен,
ил умирающий от жал!

На негов глас гръмлив, могъщи
скокнаха племена безброй
и разделени братя същи
от векове събра ги той!

Идея чудна и велика,
родена от великий ум.
Но, ах! Героя и кръвника
съдба удари с грозен шум!

О, Валавицо! Дол ужасний!
Проклет бъди и тоя ден,
във който Самуил нещастний
видя родът си сляп и в плен!

От царя клетвата премина
и на народа му злочест!
И щом кат царя му загина,
и той изгуби бодрост, свест!
………………………………………
………………………………………
………………………………………
V
О връх на Перник старославен,
отдавна дремеш тука скрит!
И като паметник забравен
с треви и бурен си покрит!

С възпоминанья, жални, вети,
живееш тук от старина;
край теб минаха вековете,
но твойта жалба не мина.

И никой веч се не случава
твой гробен сън да наруши,
освен кога те посещават
нощем блудящите души!

А може би по случай странен
и скитник някой като мен
по твоя прах свещен, безценен
да ходи мълком, нажален!

1874, Перник

Пенчо Славейков
Цар Самуил 

 

„Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,
от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши… Во походний си плащ
загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
завяно со сняг се разстила —
и труп върху трупи… Свирепа е рат
 там кръвна коситба косила…
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на робско чернило…

Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
продума към царя смутений:
„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
дванайсетте полка пленени!“

И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „Но завръщат се те
сакати и слепи нероди —
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да ги води.“

И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце отзоваха:
„Излез! Посрещни ги! — Или смелостта
се смръзна в душата ти плаха?“…
Той стана, възлезе на ближния хълм;
след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна верига —
люлей се, примъква се бавно насам,
и стон до небето се дига.

Могъщия цар, пребледнял като смин,
към тъмната граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна —
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак се люшна…

Притекоха се воеводи завчас —
но царят веч мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се излек струеше…
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.

Край

 



Няма коментари:

flagcounter

Flag Counter

Как ме открихте: